6 септември – денят на Съединението
127 години от Съединението на Северна и Южна България
ХРОНИКА НА СЪБИТИЯТА
19 февруари 1878 година
Заглъхват последните изстрели на руско-турската война. В Сан Стефано, току под престолния Цариград, предварителният мирен договор между Русия и Турция провъзгласява създаването на държава с граници, които възможно най-справедливо съвпадат с етническите предели на българската нация.
1 юни – 1 юли 1878 година
Заседава Берлинският конгрес. Представителите на Германия, Австро-Унгария, Франция, Италия и Англия, с мастилените перодръжки на дипломацията, разделят българския народ на три кървави къса.
16 август 1878 година
В Пловдив се основава комитет “Единство” с председател Димитър Стамболов, завърнал се в родния си град, за да служи на обединението. Скоро комитетите “Единство” избуяват в цялата страна, а софийският, кюстендилският и горноджумайският се включват в Кресненско-Разложкото въстание.
10 октомври 1881 година
Спреният от “режима на пълномощията” в Княжество България вестник “Независимост” започва да излиза в Пловдив. Редактира го Петко Каравелов, а след това и Петко Славейков. Тук публикува свои статии и Захари Стоянов. Вестникът издига програма за Съединението на България.
10 февруари 1885 година
Захари Стоянов учредява в Пловдив “Български таен централен революционен комитет” за освобождение на българите от Македония и Одринско и обединение на цялото отечество. В БТЦРК влизат още Ив. Андонов, Т. Гатев, П. Зографски, Т. Карайовов, Сп. Турчев, поручик Г. Атанасов и Сп. Костов.
19 май 1885 година
“Верноподаниците” трябва да честват рождения ден на султан Абдул Хамид. В Пловдив обаче помнят, че на тази дата е загинал Христо Ботев. Властта заключва черквите за богослужение. Но в махала Мараша, под скелето на дюлгерите и зографите при черквата “Св. Георги” се отслужва Ботевска панихида – с песни и “ура”. Разбунтуваното множество тръгва към конака на генерал-губернатора Гаврил Кръстевич. Има арестувани, уволнени от държавна служба и изключени от гимназията.
28 май 1885 година
В Пловдив излиза първият брой на седмичника “Борба”, изцяло списван и редактиран от Захари Стоянов. От всяка своя буква “Борба” кънти с ботевска ярост.
25 и 26 юли 1885 година
Край Пловдив, в днешното село Първенец, под ръководството на Захари Стоянов, БТЦРК се преустройва с участието на нови дейци за Съединението – Д. Ризов, капитан К. Паница, Ив. Андонов и Ив. Стоянович.
28 август 1885 година
След извършените арести в цяла Източна Румелия, БТЦРК взема окончателно решение ударът да се нанесе в удобен час между 15 и 20 септември.
2 септември 1885 година
В Панагюрище три четнически униформи и едно знаме вдигат преждевременно града на крак – Съединението е обявено.
4 септември 1885 година
Не остават по-назад и голямоконарци – осемнадесетгодишната Недялка Шилева е тяхната Райна Княгиня. Легендарният Чардафон /Продан Тишков/ заклева пред знамето чета от възторжени доброволци.
В румелийската столица Пловдив се провежда драматично заседание на Областното събрание. Константин Величков напразно апелира – още същия ден правителството да обяви Съединението, за да не се пролива братска кръв.
В Пазарджик арестуват Захари Стоянов, но народът го освобождава. По тайни пътеки, за да не попадне отново на полицейска засада, ръководителят на Съединението се завръща в Пловдив.
5 септември 1885 година
Във въстаналото село Царацово влиза голямоконарската чета, посрещната от бай Иван Арабаджията, сподвижника на Левски. От обсадения Чирпан излиза съединистка чета. В селата Конуш и Катуница звънят камбани. Стотици въоръжени, и още толкова без оръжие, поемат към Пловдив.
В града марашката чета е залегнала в близките гролбища. В Лагера /днешния квартал “Изгрев”/ майор Данаил Николаев строява в боен ред първа и втора пехотна дружина на учебния батальон.
6 септември 1885 година
През нощта от северния бряг на Марица, в махала Каршияка, пропукват пушките на голямоконарци. Артилеристите отсреща им отвръщат с “ура”…
Докато, в ранната утрин, язвителният вестникар се провиква в спалнята на генерал-губернатора: “Така е, така е, бае Кръстевич! Познавате ли ме кой съм? Аз съм Захари Стоянов, редакторът на “Борба”. Ама, хайде сега, излазяйте!” Вън, в градината, бучи едно гръмогласно “Долууу!”, което – както ще отбележи с професионална привичка гениалният репортер – “се чуе еднъжка на сто години!”
ДЕЙЦИТЕ НА СЪЕДИНЕНИЕТО
З а х а р и С т о я н о в /с. Медвен, Сливенско, 1850-1889/. Революционер, обществен и държавен деец, журналист, писател. Участва в организирането на Старозагорското въстание /1875/, в подготовката на Априлското въстание /1876/ – като апостол в ІV революционен окръг; заседава в Оборищенското народно събрание /1876/, обикаля въстаналите села с Хвърковатата чета на Георги Бенковски. След Освобождението /1878/, заради публичните му протести срещу “режима на пълномощията”, е принуден да напусне Княжество България. През 1882 година се установява в Пловдив; става чиновник в Дирекцията на правосъдието /1883-1885/. Изявява се като активен общественик и публицист – създава народнически кръжок, който доставя и разпространява задграничните издания на руските революционни емигранти, организира първите чествания на Христо Ботев и Хаджи Димитър; сътрудничи на вестниците “Народний глас”, “Независимост” /в който публикува сатиричната повест “Искендер бег”, насочена против княз Александър І/, “Южна България”, “Кукуригу”. През този период пише и издава биографиите на най-изтъкнатите български революционни дейци – “Васил Левски Дяконът. Черти из живота му” /1883/, “Четите в България на Филипа Тотя, Хаджи Димитра и Стефан Караджата” /1885/, “Черти от живота и списателската деятелност на Любен Каравелов” /1885/, “Любен Каравелов и неговите клеветници” /1885/. В Пловдив той създава и първия том на своето най-значително произведение – “Записки по българските въстания”, отпечатано през 1884 година /освен с лични средства на автора/ и с финансовата помощ от 60 лири, отпусната от Постоянния комитет на Областното събрание в Източна Румелия. Захари Стоянов е главният идеолог и организатор на Съединението на Източна Румелия с Княжество България; инициатор е за създаването и председател на Българския таен централен революционен комитет /БТЦРК/, под чието ръководство то се осъществява. В името на тази цел той издава в Пловдив и първия си самостоятелен вестник “Борба” /1885/ – най-яркия пропагандатор на Съединението. След обявяването на историческия акт е включен в състава на Временното правителство от 6 септември 1885 година. Само три седмици по-късно /заедно с Димитър Ризов/ издава вестник “Самозащита” /1885/ със задача “да доведе делото на Съединението докрай, да го обясни като дело не на Великите сили, а на народа”; неговият единствен брой е конфискуван заради крайно антируската му позиция. Отглас на забележителното събитие са и политическите и публицистичните му брошури “Заробването на Гаврил паша” /1885/ и по-късно написаната “Чардафон Великий” /1887/.
* “С публикуването на “Записките” Захари пръсна в Източна Румелия своя комитетски ентусиазъм, съживи революционната традиция и даде на идеята на Съединението един тласък към съзаклятие.” /Симеон Радев/ .
Г е н е р а л Д а н а и л Н и к о л а е в /Араби паша/ /Болград, Бесарабия, 1852-1942/. Военен деец. Завършва Военното пехотно училище в Одеса. През Руско-турската война /1877-1878/ е командир на рота в Българското опълчение. Той е най-старшият български офицер /тогава с чин майор/ в Източна Румелия – командир на Втора пеша дружина в Пловдив, привлечен от Българския таен централен революционен комитет /БТЦРК/ за каузата на Съединението. На 6 септември 1885 година ръководи войската, която – заедно с присъединилите се към нея въстаници – обкръжава и превзема без бой резиденцията на главния управител Гаврил Кръстевич в стария пловдивски конак. Включен е в състава на Временното правителство на Южна България. По-късно става министър на войната /1886-1887, 1907-1911/ на обединена вече България.
К а п и т а н Р а й ч о /майор Райчо Николов, Дядо Райчо/ /с. Райковци, Великотърновско, 1840-1885/. Завършва Военното занаятчийско училище в Санкт Петербург. Служи като офицер в руската армия; през Руско-турската война /1877-1878/ е командир на рота в Българското опълчение. След Освобождението /1878/ постъпва в източнорумелийската войска; през 1882 година става командир на пловдивската окръжна жандармерия. Макар и произведен в чин майор, по навик продължават да го наричат “капитан Райчо” или “дядо Райчо”. Взема активно участие в подготовката и извършването на Съединението /1885/ на Източна Румелия с Княжество България. Включен е в състава на Временното правителство от 6 септември 1885 година; назначен е за комендант на Пловдив, но още същия ден е убит изненадващо на площад “Джумаята” – прострелян с бял кител върху алестия си кон точно срещу слънчевия часовник на джамията. На погребението му присъстват над 20 000 души от цяла България, дошли по повод обявяването на историческия акт.