Дясното в България – 20 години по-късно
Личните ми впечатления от политиката в България започват от лятото на 96-та година. Тогава бях на 10 и както повечето ми връстници, не слизах от колелото си. Всяка сутрин отивах до магазина и купувах поне по 2-3 хляба. По пътя обратно закачах пазарските чанти на кормилото и докато карах си отчупвах по няколко топли залъка. В един момент цените започнаха да се покачват, отначало почти неусетно, после през седмица, а опашките ставаха все по-големи. Това беше първият ми досег с инфлацията. Когато изведнъж бюджетът на семейството ми се равняваше на няколко бутилки олио, и се наложи да започнем да ползваме сапуните, които сестра ми колекционираше (наред с „ароматни” листчета, тебешири и станиоли от бонбони), започнах да проявявам все по-голям интерес към случващото се в държавата. Кака гледаше как ден след ден любимите й сапуни свършват и също като мен трупаше гняв към властта. После когато започнаха протестите и стачките из цялата страна, организирах приятелите си от училище и след часовете ходехме на митингите. Имаше много хора, всички скачаха, всички викаха. Площадите ставаха все по-тесни за протестиращите, които генерираха гигантски кълба от енергия. Това беше енергията и вярата, която се превърна в кредит на доверие за правителството на ОДС.
Дясното в България (след 44-та) започва със създаването на СДС, но и с хората, които повярваха. Всички искахме по-добър живот, но всеки разбира това понятие различно. Събитията след това показаха, че не бяхме подготвени за истинските промени. Отлаганите в продължение на 7 години реформи се оказаха прекалено тежък удар за голяма част от хората, които загубиха работните си места, а с това и доверието си към ОДС и дясната идея като цяло. Да, европейската мечта на България беше съживена, буквално с дни се приближавахме все по-близо до критериите за членство в ЕС. Но подобряването в стандарта на живот не ставаше еднакво бързо и осезаемо за всеки, а почти никой не си правеше планове в дългосрочна перспектива. Още си спомням колко абстрактно звучаха сроковете за влизане в НАТО и ЕС, оплакавахме се, че сме в комплект с Румъния, строяхме втори мост на р.Дунав. Повечето хора искаха всичко веднага и бързо губеха търпение. Това не е обвинение, а признание, за собствената ни неподготвеност. Кое общество може да бъде подготвено за подобна смяна на държавното управление, на икономическите отношения, на ценностите?
Важното е че въпреки разочарованията, разминаването в очакванията и смаляването на влиянието на десните политически сили, демократичните идеи, които СДС и ОДС посяха в началото на прехода, се развиха в съзнанието на хората и необратимо пуснаха корени. До такава степен, че идеологическите опоненти от бившата комунистическа партия трябваше да свалят транспарантите против НАТО и лично да подписват международни договори и споразумения. Пътят заложен и отстояван от демократичните сили се превърна в национална кауза, която никой не можеше да оспори. Много „доброжелатели” обясняват как това е била историческата роля на десните и че вече трябва да отстъпят мястото си в политиката на страната. Но аз съм убеден, че това не е така. Световната криза отново събуди спомена за Виденовата зима, отново се говори за реформи, преструкториране, оптимизация... Десните идеи за по-малко държава, за облекчаване на бизнеса, намаляване на държавните разходи, отново са готови да отговарят на проблемите в страната. Но какво прави ситуацията по-различна и кои са важните тези, които дясното трябва да начертае? 20 години по-късно.
В началото на прехода, всъщност и в двете му „начала” от 89-та и 97-ма, липсваше информация. Разбира се, от първите демократични избори си спомням само лепенките на СДС и купищата бюлетини, с които си играехме и правехме боклук месеци наред из целия квартал, враждите между децата от сини и червени семейства и т.н. Но помня онова чувство или настроение, че всичко ще се промени бързо, че това, което виждаме в западните филми ще се пренесе магически на следващата сутрин в нашата реалност. Сега всички знаем, че това са илюзии. Пробудени, някои недоспали, насила разбутани от 45-годишното безвремие, все по-голяма част от обществото е наясно с реалноста, споделя ценностите на западния модел на живот и знае решенията на собствените си проблеми. Аз израснах във време на гигантска трансформация, но почти нямам спомени от предишната система. Рисувах с химикал по един стар буквар на руски, но не съм бил принуждаван да ходя на манифестации, да рецитирам стихотворения за партията или вожда, нямам сантименти към младоста си от 63-та година. Моята младост е сега и рисковете пред моето поколение са рисковете на едно общество на 20 годишен синкретизъм, на осъзнаване на свободата, чупки в кръста, съдбоносни решения, фалшиви обещания и безжичен интернет. В цялата върволица от неравноделни тактове, Дясното в България – политическите сили и хората, които стоят зад тях и ги подкрепят, се оказват най-стабилният компонент.
Борбата на сегашните политици трябва да бъде именно да се защитават десните идеи от размиване, да се разширява тяхното покритие и подкрепа. Как стана така, че в момента има десетки „зелени” партии, при положение, че „Екогласност” беше сред учредителите на СДС? Грижата за природата вече не е занимание само за планинарите, тя е част от световната икономика, двигател на огромни промени в световен мащаб. В България именно дясното трябва да защитава тези идеи. Сънародниците ни в чужбина се превърнаха в инструмент за реклама на всякакви политици, патриоти и националисти, но кой освен десните е предприемал отговорни и решителни действия по решаване на техните проблеми? Последователността е нещо, което липсва на почти всички партии у нас и е качество, което се цени от хората. Задача на сегашните демократи е да докажат своята принципност и да водят борбата срешу дезинформацията и обезличаването на десните идеи. Стабилен фактор на Балканите не може да бъде страна, в която политиката се балансира от етническа партия и националистически фронт. Псевдопатриотизъм, клиентелизъм и гримаси от минали епохи не могат да ни водят по пътя на европейското развитие. На опитите отново да се приспи обществото ни, Десните трябва да отговорят с категоричността на опита, на знанието и вярата в идеите, които бяха отстоявани за тези 20 години. И хората – от поколението на родителите ми, тези които останаха тук, другите които емигрираха, моите връстници и много други, ще отговорят на тази категоричност.
Колкото до сапуните на сестра ми – изхабихме ги всичките и тя така и не възстанови колекцията си, с което сложи край на една според мен и без това скучна поредица от хобита в детството си.
K.Цонев
